Докато следвах журналистика, ни учеха, че всяко ново издание – било то вестник, списание, сайт, радио или телевизионно предаване – трябва да започне с увод или по-гръмко звучащото „програмна статия“. Нещо, с което да заявиш пред аудиторията си какви са ценностите, които редакцията изповядва, каква е представата ти за журналистика, какви идеи ще защитаваш и т.н.
Моят журналистически опит е сравнително кратък, а и този блог няма за цел да се превръща в медия – поне не в традиционния смисъл на думата. И все пак ми се иска да кажа няколко думи относно това защо реших да го създам и какво може да очаквате да намерите тук. За известен, не чак толкова кратък, период в живота си съм се занимавала доста усилено с музика, по-конкретно – с пиано. За няколко години учех успоредно в езикова гимназия и музикално училище. В един момент реших, че няма да се реализирам професионално като музикант и това образование така си и остана недовършено. Музиката и изкуството като цяло обаче винаги са били и ще бъдат съществена част от живота ми.
Първият вариант за име на този блог беше Vissi d’arte („Живях за изкуството“; за който не знае – известна ария от „Тоска“ на Пучини); оказа се обаче, че не съм единственият интернет сноб по света и домейнът е вече зает 🙂 Т.е. не само не съм единственият сноб из необятния уеб, но и определено не съм сред най-оригиналните. И тъй като именно изкуството до голяма степен осмисля живота ми, ми е доста тъжно от нивото на медийния диалог за култура у нас, или по-скор – от липсата на такъв.
Сигурно ви се е случвало – чувате за представление, което събужда интереса ви, и започвате да търсите информация за него. В общия случай ще попаднете на копирани прес съобщения в различни знайни и незнайни сайтове, понякога малко по-творчески преписани – ако сайтът все пак има някаква претенция за представителност. Професионална критика почти няма къде да прочетеш – тук-таме оценки на театрални постановки; обаче с т.нар. музикално-сценични жанрове – като опера, оперета, балет, мюзикъл и т.н. положението е плачевно (мали изключения са сайтове като „Култура“, „Площад Славейков“ и „Импресио“ към Дир.бг). Има го и обратният вариант – критика, написана толкова елитарно, че направо срам те хваща, че си дръзнал да харесаш постановка, не дай си Боже да изказваш мнение, без да си запознат из основи с особеностите на Брехт, и изобщо кой ти каза, че имаш интелектуалния багаж, за да си формираш мнение???
При телевизиите положението е дори по-лошо. Мястото на културата е натикано в края на сутрешния блок или ранното съботно неделно-предаване – с малки изключения в БНТ (поне докато Кошлуков не реши друго). Водещите (понеже доста често те са тъкмо водещи, а не журналисти) понятие нямат от жанра, за който им се налага да говорят, а и честно казано, понякога не ги виня – при толкова дълъг ефир и поредица от теми – просто не остава много време да се подготвиш пълноценно. Именно защото ми липсва усещане за диалог за изкуството у нас, реших да създам този блог. Нямам за цел статиите в него да са на ниво професионална критика – нямам нито ценза, нито самочувствието за това. При все това вярвам в преценката си и мисля, че има смисъл да споделяме впечатленията си от видяното на сцената – искрено, без излишен приповдигнат фалш, но и аргументирано и спазвайки добрия тон и правопис. Не на последно място – колкото и да е тежко положението с културата у нас, смятам, че все още има качествени постановки и спектакли, които трябва да бъдат гледани и осмислени, за които трябва да се говори, да бъдат давани за пример, ако щете. Много бих искала с този личен проект да допринеса поне малко за популяризирането на постановки и артисти, които си струва да бъдат следени. Както и такива, които е по-добре да изпаднат в забвение.
След тази предълга реч – добре дошли в „Полетът на бръмбара“! Пожелавам ви приятно четене.