13 декември 2019 г., Милано
Сигурно сте чували израза за кошницата с големите очаквания и в какво се превръщат те при сблъсъка с реалността. Нещо подобно изживях и аз при първото си посещение в „Ла Скала“.
Но първо малко предистория.
В началото на лятото с половинката ми разбрахме, че може би най-голямата оперна звезда на нашето време – Анна Нетребко – ще изпълнява ролята на Флория Тоска в едноименната опера на Пучини в началото на сезон 2019/2020 в миланската „Ла Скала“. Инспирирани от достъпните цени на самолетните билети и местата за настаняване, както и от взетото по-рано през годината решение да се опитваме да ходим на значими културни събития зад граница, се съгласихме да опитаме да се сдобием с билети. Колко нерви и търпение ни струва това – може да очаквате подробности и полезни (надявам се) съвети в следващ пост.
Прескачаме няколко месеца напред и стигаме до заветния ден – 13 декември 2019 г. Най-студената вечер от няколкодневния ни престой в Милано. Вълнението, разбира се, е огромно. Та това е „Ла Скала“, за Бога! Дори и най-неизкушените от класическото изкуство неизбежно са чували за нея. В известен смисъл „Ла Скала“ е синоним на опера и еталон за най-високо качество. Затова и очакванията ми неизбежно са високи. От една страна знам, че не е добра идея човек да тръгва с голямата кошница към каквото и да е в живота. От друга – към какво, ако не към „Ла Скала“ да има човек високи очаквания?
Поради огромното вълнение, неопитност с театър от такъв калибър и до известна степен поради синдрома на „бедния селски роднина“ от моя страна стигаме пред сградата близо 50 минути преди началото на представлението. Леко неприятно впечатление ми прави фактът, че въпреки че вече са се събрали доста хора в не твърде голямото предверие преди самото фоайе на операта, по някаква причина все още не пускат никого да влезе в същинската част на сградата. Тъй като обаче притокът на хора се увеличава, част от външните врати биват отворени, т.е. нахлува „освежителен“ зимен ветрец. За щастие това неудобство продължава не повече от 10 минути, след което след бърза проверка на билетите разпоредителите (облечени в къси черни мантии и с огромни ордени на гърдите, все едно излезли от филм по Дан Браун) най-сетне ни пускат вътре и ни ориентират за местата. Фойаето е сдържано достолепно и красиво, без да е излишно помпозно. След кратка спирка в книжарницата и в бара на приземния етаж се запътваме към местата си – които, по стечения на обстоятелствата, са на различни етажи и моето е предполагаемо доста по-добро от това на половинката – поне съдейки по цената на билетите.
Отделям толкова много внимание на всички тези обстоятелства извън самото представление, защото „Ла Скала“ не е евтино място. Сравнително добрите места там са скъпи и за италианците, какво остава за нас българите. Подозирам, че това е и една от причините (макар и не главна) да има толкова малко млади хора сред зрителите. Та когато си се разделил с една не малка сума пари, мисля е съвсем нормално да очакваш освен високо майсторство на изпълнителите, така и особено внимателно отношение към посетителите.
Отношението не че е невнимателно, напротив, разпоредителите са любезни и услужливи, но определено се усеща известна доза снизходителност и чувство за превъзходство. Което, сигурна съм, е търсен ефект, целящ да всее допълнителен респект към мястото, на което се намираш, и да донапомпа ореола на елитарност и недостижимост. Това, което според мен е абсолютно неприемливо, е ценовата политика по отношение на билетите спрямо видимостта от местата.
Както може би знаете, всички по-стари оперни театри страдат от един съществен проблем – тъй като залите им са направени във формата на подкова (защото някога е било по-важно не да виждаш сцената, а да бъдеш видян), местата с добра видимост всъщност никак не са много. Управата не може да направи кой знае какво, за да подобри това положение, факт. От друга страна – струва ми се недопустимо хората на втори и трети ред в ложите да стоят на табуретки (!), а само тези на първи ред (като мен) да имат привилегията да се разполагат върху истински столове. Също така недопустимо ми се струва гърбовете на тези столове да са обърнати не в посока сцената, а към стената на ложата – с единственото логично обяснение да се осигури по-добър изглед за зрителите с табуретките (вярно, позлатени и тапицирани с червено кадифе, но все пак – табуретки). Да не говорим, че това, че сте се „уредили“ с билет първи ред в ложа далеч не означава, че ще имате страхотна гледка – о не, нищо подобно! Ако мястото ви (все едно дали на партер, ложа или галерия) не е възможно най към средата, почти сигурно означава, че ще трябва да се накланяте наляво или надясно (както правех аз) през цялото време, за да виждате цялата сцена, тъй като поне едната част остава скрита. Поне някаква част от тези проблеми можеха да бъдат решени, ако при последния голям ремонт местата в ложите бяха решени по подобие на партера – т.е. с известно отстояние. Уви, явно жаждата за повече средства е взела превес над желанието да се погрижим за по-големия комфорт на зрителите.
А сега да минем на самия спектакъл.
Бях изключително любопитна и нетърпелива да чуя Анна Нетребко на живо, с ясното съзнание за немалкото негативни, дори откровено злобни коментари за нейните изяви през последните години. Ако сред целия хейт в Интернет може да се открои някаква все пак аргументирана критика, то тя е, че в по-скорошните си изпълнения руската звезда избира не съвсем подходящи за гласа си роли. След като чух с ушите си какво означава недотам добре подбран репертоар при концерта на Соня Йончева в България този ноември (на който ще бъде посветена отделна статия), любопитството ми беше още по-голямо. От друга страна, невероятният гастрол на Елина Гаранча през септември в НДК (тема отново на бъдещ пост) вдигна доста очакванията ми към оперните изпълнители въобще.
Трудно ми е да го призная, но ще бъда абсолютно откровена: Нетребко не успя да ме грабне в ролята на Тоска. Не че не бе на висота – напротив, жената демонстрира класно пеене, прекрасна техника, високо професионално ниво. Но тази роля наистина не е за нея. Тя изисква доста по-драматичен глас и въпреки цялостно доброто изпълнение, особено във второ действие и в знаменитата ария „Vissi d’arte“, усещането, че нещо не достига, не ме напусна. Разбира се, причините за това може да са различни – на първо място, Анна Нетребко е вече на 48 години и е вероятно гласът й да започва да излиза от върховата си форма. Макар да нямам логично обяснение, на много места съм чела, че на немалко оперни певици гласовете им се променят след раждането, а сред по-големите форумни критици определено битува мнението, че именно нещо подобно се забелязва и у Нетребко. Трябва да се има предвид и че при неправилно избиране на ролите гласът започва да се износва. Под „неправилно“ имам предвид точно по-тежки, драматични роли, които не прилягат съвсем на този фин, нежен глас.
След толкова критики все пак бих искала да отбележа и няколко положителни момента. На първо място, силно впечатление ми направи колко добре звучи гласът на Нетребко в средния и ниския регистър, включително и при тиха динамика (пиано). Неизравнените регистри са нерядко явление сред сопраните и нашата иначе прекрасна Соня Йончева има доста какво да учи в това отношение. Също така, макар и без естествено изразени драматични нотки в гласа, видно е, че Нетребко е положила доста усилия да изгради такива и на няколко пъти във второ действие резултатите са налице – особено при кратките, истерични изблици на героинята в общите сцени с барон Скарпия.
Тъкмо с неговия образ е свързано най-голямото ми разочарование от представлението. Макар и най-известната ария в „Тоска“ да е на тенора в трето действие – „E lucevan le stelle“, за мен най-въздействаща е баритоновата партия на злодея, която слага край на първо действие – „Va, Tosca(Tre sbirri..)/Te Deum“. Начинът, по който е изградена тази ария – под съпровода на орган и църковни камбани, с целия хор отзад, пеещ молитва, докато Скарпия разказва за обсебеността си по Тоска в постепенно кресчендо, стигайки до знаменитото „Тоска, караш ме да забравя Бога!“ (изпято в църква, за Бога!), преминаващо в акапел с хора за възхвала на Господ – всичко това е толкова величествено, мащабно и въздействащо, че певецът в ролята трябва наистина да е на висотата на музиката, за да може да пресъздаде невероятната мощ, която затваря това първо действие. За огромно съжаление избраният баритон – Лука Салси – определено не беше на тази висота. Беше чисто и просто посредствен – не само в тази ария, но и в цялата си роля – и като пеене, и като актьорска игра. Вместо да е третото главно действащо лице, наред с Тоска и нейния любим Марио Каварадоси, той остави впечатление за някакъв безкрайно второстепенен персонаж, който е там, колкото да оправдае някакви случки по либретото. А посредственото изпълнение на Te Deum-а, макар и донякъде спасено от великолепните оркестър и хор, никога няма да простя. Това очевидно не направи впечатление на местната публика, тъй като Салси бе най-силно аплодираният певец накрая.
Може би изненадващо, но най на висота в това представление се оказа тенорът, влизащ в ролята на Каварадоси – Франческо Мели. Макар и при него да се забелязват проблемите с Нетребко, а именно – че един красив лиричен глас се е съгласил да пее силно драматична роля, в 80% от времето Мели беше много убедителен в образа си и певчески, и актьорски. Двамата с Нетребко се допълваха чудесно в дуетните си арии. Освен това той бе може би най-добрият актьор сред тримата. За съжаление именно в „E lucevan le stelle“ си пролича колко е важно да се избират певци, подходящи за дадената роля – защото тази ария просто изисква по-голям, драматичен глас. Факт е, че Франческо Мели я изпълни много емоционално, искрено, с добре изработено фразиране, с прецизна работа с динамиката. Видя се, че той чувства и истински съпреживява текста. Но това не е достатъчно. Това е ария на човек преди екзекуция, съзерцаващ последните си мигове, която разкрива именно колко много Каварадоси обича живота. Затова красивият глас и искреното чувство не са достатъчни, за да постигнат желаното въздействие. За справка – по-долу може да видите изпълнението на Мели и на още двама съвременни тенори и сами да направите избор кой е по-добър в тази роля.
За няколкото поддържащи роли не мога да кажа почти нищо – нито ме подразниха, нито направиха нещо, с което да ги запомня. Единствено детето Джанлуиджи Сартори в ролята на пастирчето заслужи аплодисментите си накрая, най-вече заради зрелостта, с която поднесе малката си роля предвид крехката си възраст на такава голяма сцена.
Както вече намекнах, хорът и оркестърът под палката на Рикардо Шайи бяха героите на вечерта. Абсолютно безупречни във всеки един момент. Страхотен усет на маестро Шайи кога да обере оркестъра, за да изпъкнат певците – и обратно. В Интернет се появиха критики, че на места темпото е прекалено бавно, особено при „Vissi d’arte“, което представля допълнителна трудност за певците. Това е може би донякъде вярно, но въпреки това у мен остана впечатление за абсолютно часовникарско (в най-добрия смисъл) изпълнение на оркестъра. Трябва да се отбележи и че за тази постановка на „Тоска“ от „Ла Скала“ са решили да използват първата версия на операта, поставена в Рим през 1900 г., докато повечето театри по света използват редакцията на композитора от 1909 г. Не съм специалист по темата и не знам до колко големи са разликите между тези версии – вече се чуха мнения, че това решение отнема от драматичното развитие на операта, но поне що се отнася до известните арии, разликите не са толкова осезаеми с това, което сме свикнали – за разлика от ситуацията с прочита на „Кармен“ в „Ковънт Гардън“, но това е съвсем друга история.
Сценографията на постановката и цялостното режисьорско виждане са интересни, ефектни, на моменти може би дори твърде ефектни. Особено в първо действие малко дотягат непрестанните движения на декори, издигания и спускания на колони и т.н., защото отвличат вниманието от музиката. Използването на 3Д мапинг на моменти също буди недоумение, най-вече при промяната в картината, рисувана от Каварадоси, която може и да е ефектна, но в контекста на либретото изглеждаше леко комична.
Разбира се, сценографията е мислена така, че да се възприема от определен зрителски ъгъл, а както вече споменах, моят не беше сред най-добрите, затова не мога да съм безкрайно категорична в критиките си. Така или иначе, най-силно – и откъм изпълнение, и откъм сценография, бе второ действие, където наистина имаше великолепни режисьорски хрумки, които не само демонстрират безкрайните технически възможности на сцената, но и допълват чудесно музиката на Пучини. Такъв бе например епизодът с изтезаването на Каварадоси, в който сцената, на която се намираха Тоска и Скарпия, се издигна нагоре, за да разкрие долен „етаж“, представляващ тъмницата, в която измъчват любимия на Тоска. Убийството на Скарпия бе предадено прекалено графично – не само с няколко яростни пробождания с нож, но и с твърде продължително душене и викове „Умри!“ .
За сметка на това финалът на действието бе изключителен – под затихващата музика и с прекрасна игра с осветлението (и не на последно място – силно актьорско присъствие на Нетребко) се видя дълбоката драма на една едновременно религиозна, но и обичаща жена, готова на всичко, дори на убийство, за да спаси любимия си и своята чест. В сцената малко в стил „Престъпление и наказание“ режисьорът Давиде Ливермор е предал душевните терзания на героинята по няколко начина. На първо място картините, които украсяват кабинета на Скарпия (където се развива цялото второ действие) и изобразяват различни исторически и митични фигури от древността, оживяват и гледат смаяно и осъдително към Тоска, станали свидетели на престъплението й (или може би така изглеждат нещата в объркания й ум). На второ място, самата тя преживява отново ужаса от стореното от нея – гениален сценографски момент, решен чрез дубльорка, която повтаря движенията на Нетребко при убийството, докато самата тя е излязла напред на сцената, а светлината е приглушена, за да покаже как всичко се случва изцяло в нейното съзнание. Великолепна режисура и великолепна актьорска игра на Анна Нетребко.
В трето действие отново имаме прекрасна игра на осветлението, но най-запомнящо се е огромното ангелско крило, зад което се намира затворът и върху което, отново чрез 3Д мапинг, се прожектират различни картини, засилващи усещането за предстоящата трагедия. Цялото действие – логично – е решено в тъмни, сиви цветове и приглушени светлини и за разлика от началото на постановката, тук мащабната сценография не отвлича вниманието от музиката, а напротив, работи в чудесен унисон с нея. Драматичният финал използва част от похватите, видени в предишното действие, смъртта на Тоска е по-скоро внушена, отколкото показана, като отново на помощ идва дубльорка, която акцентира върху емоциите на героинята в последните мигове от живота й.
Като последна малка критика към театъра бих добавила отсъствието на субтитри над сцената. Вярно е, че пред някои места (включително моето) има малки екрани, където върви либретото с опция за смяна на езика. Ако решиш да се вглеждаш в тях обаче, означава напълно да изпуснеш случващото се на сцената. Предвид техническите възможности на залата, не виждам какво пречи да бъдат прожектирани истински, големи субтитри над сцената.
Накратко, преживяното в „Ла Скала“ може да се опише с един от любимите романи на Дикенс – „Големите надежди“. Надежди, които не се оправдаха съвсем. За огромно съжаление в момента „Ла Скала“ е място, което не държи да привлича непременно публика, ценяща класическото изкуство, а такава, която е готова да плати каквато и да е цена на билет, само и само за да се похвали, че е стъпила в това историческо място. Ако това е целта на управата – тогава браво, мисля, че могат да се поздравят с успех. Само че заради политиката да се привлича определена публика, включително и чрез каненето на певци, които не са подходящи за дадените роли (колкото и прочути да са), страдат онези почитатели на операта, които жертват време и средства, за да се докоснат до магията на голямото изкуство.
Оценка: 6.5/10