В духа на традиционните за това време от годината равносметки, реших да ви представя кратък (надявам се) обзор на културните събития, които посетих през 2023 г.
Годината започна за мен на 28 януари с мюзикъла „Исус Христос Суперзвезда“, постановка на Държавна опера – Пловдив, гостуваща в зала 1 на НДК. Още в началото трябва да уточня, че това не е най-любимито ми произведение в жанра. Като цяло аз не съм сред най-големите почитатели на рока, въпреки че уважавам много този стил. Обективно погледнато обаче – музиката на „Исус Христос Суперзвезда“ е много добра и е сред най-силните творби на Уебър. Основната ми мотивация да присъствам на това представление бе главно името на Владимир Михайлов. За повечето хора той вероятно е познат най-вече с изявите си от сериала „Братя“ и различни риалити формати, но ако сте редовен читател на блога, то тогава ще знаете, че аз отдавна следя работата на Михайлов в мюзикълния жанр. Може би е хубаво да се спомене, че той и преди е играл Юда – в постановка на Музикалния театър от 2010 г. (която, макар и малко апокрифно, може да бъде открита в YouTube).
Честността изисква да призная, че Владо Михайлов започна леко колебливо превъплъщението си в Юда. В хода на спектакъла нещата се подобриха, но като цяло останах малко…не точно разочарована, но не съвсем докрай впечатлена – тъкмо защото съм го гледала като Фантома от „Фантомът на операта“ и Жан Валжан в „Клетниците“ и там беше страхотен. Може би просто не е имал ден. А и отново няма как да не отбележа, че звукът в зала 1 беше ужасен – както и в 99% от случаите с други представления.
Но големият ми проблем с тази постановка беше режисурата и сега ще се опитам да обясня защо. Когато говорим за сценично изкуство – било балет, опера, оперета, мюзикъл или нормален театър – колкото и синкретични да са тези жанрове, колкото и да има смесване на няколко изкуства в дадената постановка (например при класическия балет имаме класическа музика от оркестър, имаме декорите, т.е . форма на изобразително изкуство, може да има и пеене) – водещ винаги е един жанр и той трябва да бъде оставен да изпъкне. Всичко останало – като декори, костюми, осветление, мултимедия, цялостна режисьорска концепция – трябва да са в помощ на това едно основно изкуство, а не да го засенчват. Когато говорим за мюзикъл, най-важното, което трябва да е на ниво, е пеенето. В случая с тази версия на „Исус Христос Суперзвезда“ режисьорът Веселка Кунчева за съжаление не е помогнала по никакъв начин на певците си да си свършат работата. Ще дам един пример, за да илюстрирам по-добре какво имам предвид. Една от най-трудните песни в мюзикъла е „Gethsemane“ и тя се изпълнява от Исус. „Gethsemane“ е изключително емблематична и може би няма да сгреша много, ако кажа, че е сърцето на мюзикъла. Освен емоционалния заряд, който носи, песента е изключително трудна чисто технически – има луди височини, фалцет и т.н. Следователно тук трябва да осигуриш на артиста си цялото удобство на света, за да не се тревожи дали ще му стигне въздуха и да се съсредоточи изцяло върху вокалното изпълнение. Вместо това обаче, Веселка Кунчева е решила да накара Исус, който се изпълнява от Николай Воденичаров – Никеца, да се катери по нещо като скеле – основния декор на спектакъла – точно по време на кулминацията на песента, лишавайки съответно певеца от така необходимия му в този момент ВЪЗДУХ. Аз съм гледала различни участия на Никеца и съм убедена, че „Gethsemane“ е по силите му. Само че при тези обстоятелства не мисля, че има певец, който да закове заветното „Why“, когато буквално допреди 5 секунди се е катерил по декора. А когато се прецака вероятно най-важната песен в целия мюзикъл, това неминуемо остава лош вкус у зрителя. Ето как се оказа, че вокално най-стабилният артист тук беше Керана, която гледам за пръв, но надявам се, не и за последен път.
Имаше и други съмнителни режисьорски решения – като надписа Black Friday в сцената с изгонването на търговците от храма. Подобни визуални метафори намирам за твърде буквални и честно казано – за обидни към интелекта на зрителя. Заради всичко това общата ми оценка е 5.5/10.
Буквално на следващия ден бях на една от премиерните постановки на балета „Ана Каренина“. Имам подробен отзив за този спектакъл (единствения, който написах през годината), който може да прочетете тук .
Следващото събитие бе концертът на Соня Йончева на 12 април в зала „България“ с фестивалния оркестър „Изкуството на Барока“. Именно програмата с творби на Хендел, Пърсел, Рамо и др. бе основното, което привлече вниманието ми. По скромното ми непрофесионално мнение барокът е стилът, който най-много подхожда на гласа на българското сопрано и до голяма степен този концерт потвърди това ми прозрение. Отново обаче трябва да съм искрена – има нещо, което все така ми липсва в изпълненията на Соня Йончева. Не съм професионален певец и няма как да кажа със сигурност какво е то, но ми се струва, че нещо в техниката й може да бъде коригирано. Високият й регистър е изключително красив, звънлив и прилично уплътнен, обаче средният и ниският не са достатъчно изравнени. Оценка: 6.5/10.
На 23 април гледах „Камъни в джобовете“ – представление на Младежкия театър по текст на Мари Джоунс. Описанието на постановката звучи като забавна история – което е озадачаващо, предвид, че пиесата е по-близо до трагикомедия. Най-интересното тук е, че е замислена за двама актьори, които да изпълняват много роли. Това е малко объркващо в началото, но постепенно се свиква. Много добра игра показват Александър Хаджиангелов и Юлиян Петров. Двамата успяват с много малко реквизит и на практика никакви декори успешно да влизат от образ в образ и всъщност това е нещото, заради което евентуално си струва да се гледа това представление. За съжаление самият текст според мен е слаб и въпреки някои интересни хрумки, пиесата е някак посредствена. Оценка: 5/10 (честно казано, бих дала и по-малко точки, но все пак исках да възнаградя поне малко труда на актьорите).
Следващото събитие е може би най-любимото ми за 2023-та година. Технически вероятно не бива да попада в този обзор, тъй като говорим за представления и концерти, които съм проследила НА ЖИВО. Но не мога да пропусна балета „Пепеляшка“ по музика на Сергей Прокофиев, постановка на Кралския балет, която уви, не гледах в Лондон, а в залата на кино „Арена“ на 13 май. Ако някога се колебаете каква е дефиницията за „приказка“, пуснете си запис от този спектакъл и ще видите, че магията съществува 🙂 Марианела Нуньес (в ролята на Пепеляшка) продължава да демонстрира невероятния си талант и неземна техника дори и на 40+ години, а с Вадим Мунтагиров формират едно от най-прекрасните балетни партньорства в наши дни. Този балет приемам и като стъпка нагоре в еволюцията на вкусовете ми, тъй като преди 10 години вероятно не бих оценила подобаващо великолепната музика на Прокофиев. Оценка 11/10.
На 26 май имах щастието да гледам (и най-вече – да слушам) оперната гала на съпрузите Роберто Аланя (тенор) и Александра Куржак (сопрано) в зала 1 на НДК със Софийска филхармония. Програмата беше основно посветена на веризма, с много арии и дуети на Пучини, но и Маскани, Джордано и др. Безспорно Аланя е по-голямото име в този брачен дует и представянето му в София не разочарова. Аз лично останах с много приятни впечатления и от Александра Куржак, която макар да няма огромния талант на съпруга си, показа солидна техника и чудесна изразителност в много различни роли (въпреки че след концерта на Елина Гаранча от 2019 г. и нейната интерпретация на „Ecco, respiro appena“ от „Адриана Лекуврьор“, друга певица е почти невъзможно да ме спечели с нея). Страхотни бяха и дуетите от „Андре Шение“ и „Селска чест“. Този концерт ще запомня и с огромния брой бисове – 7 или 8, накрая им изгубих бройката. Достатъчно е да кажа, че програмата продължи едни доволни 30 минути след официалния край. Оценка: 9/10
Следващото събитие може да ви изненада…защото говорим за поп музика. За мега комерсиална поп музика. А именно – за концерта на Imagine Dragons в София на 30 юли. Понякога дори аз се учудвам, че близките ми не очакват от мен да присъствам на такова събитие. Смятам себе си за консервативен човек в музикалните си предпочитания, но колкото и да обичам класическата музика, твърдо вярвам, че може да има такова животно като качествена комерсиална поп музика. Факт е, че не откривам себе си в повечето съвременни „хитове“, но Imagine Dragons са изключение от правилото. Елементарна ли е музиката им? Може би да. Рециклират ли свои собствени песни отново и отново? Със сигурност. Това не ми пречи да харесвам стила им и посланията, които отправят с творчеството си. По отношение на концерта им на националния стадион мога да кажа: първо, това е най-мащабното събитие, на което някога съм присъствала – около 40 000 души. И за първи път разбирам какво е да се чувстваш част от нещо голямо, от общност, с която сте на една вълна. Въпреки безобразното състояние на стадиона и кофти избора на подгряваща група, концертът беше страхотен. Най-милият ми спомен са многото дечица в публиката, на възраст 7-10 години, които знаеха текстовете на абсолютно всички песни, а някои от тях бяха на ръба на припадъка от радост, че ще чуят любимото си парче. Великолепна емоция. Оценка: 9/10.
В родния ми Бургас се отчетох с две културни прояви през лятото. Отново заради Владо Михайлов на 20 август гледах постановката „Аз и ти, преди ние“, тъй като тя се явява и неговият дебют на театрална сцена. Въпреки че експлоатира тема, която според мен е прекомерно застъпена в последните години на родната сцена (отношенията мъж-жена), представлението всъщност ми хареса. Текстът е някак деликатен и макар да не е съвсем лишен от клишета и стереотипи, има известна поетичност в него. Малък недостатък е може би времетраенето – едва около час. Владо Михайлов ми хареса, но определено си личи кой е професионалният актьор – Йоана Темелкова. За пръв път гледам актрисата в театрална обстановка и трябва да кажа, че останах много приятно изненадана. Оценка: 6.5/10.
Два дена по-късно се разписах и с концерт на Орлин Павлов, отново в Летния театър на Бургас. Не съм най-големият почитател на творчеството на певеца (въпреки че харесвах много от нещата на група „Каффе“), но много го ценя като изпълнител. Концертът беше много музикално естетски, ако мога да се изразя така. Един от най-прекрасните моменти бе интерпретацията на баладата „Вместо мен“ в акомпанимент на арфистката Росица Милевска. Единственото ми разочарование от това събитие бе ниската посещаемост – театърът не беше запълнен на повече от 30-40%. Оценка: 8.5/10
Прескачаме чак до 12 октомври в Берлин, където, горяща от нетърпение, отидох заради операта „Аида“ в Държавната опера, по-конкретно – заради Елина Гаранча в ролята на Амнерис. Трябва да призная, че не съм сред най-големите почитатели на Верди и „Аида“ в частност (май забелязваме лайтмотив в избора ми тази година), но обожавам Елина Гаранча и възможността да я гледам в роля надделя над това в какво точно да я гледам. Г-Р-Е-Ш-К-А. Не съм достатъчно голям специалист и не мога да кажа дали тази партия като цяло не е подходяща за нея или просто е имала лош ден, но певчески определено имаше какво да се желае от латвийското мецосопрано. Някак гласът й не звучеше достатъчно мощно, за да пробие оркестъра, но и като цяло не звучеше някак…правилно за образа. Иначе целият изпълнителски състав беше на доста високо професионално ниво, като най-убедителна бе Марина Ребека в главната роля на Аида.
Обаче всичко това за съжаление няма никакво значение, защото това, което гледахме, бе…“съвременна“ интерпретация на операта под режисурата на испанеца Калисто Бието. Не знам как да опиша това, на което бях свидетел. Вижте, може да не изглежда така, но аз всъщност не съм против „модернизирането“ на класически произведения, стига да има добра, ясна, стройна концепция, която подхожда на конкретната творба. И когато тази концепция е само ЕДНА. В тази версия на „Аида“ наблюдавахме амалгама от стилове в декора и костюмите – от дънки през вечерни рокли, викториански дрехи и пазарски чанти а ла „идвам в София в 12 часа на Централна гара и съм тук за 3 часа, за да хвана промоцията на тоалетна хартия в Лидл“. Наблюдавахме също така тотално разминаване между либретото и действието на сцената, особено при образа на Радамес, който по начина, написан от Верди, е състрадателен към пленниците, но тук хем изпълнява написаните арии (и вървящите към тях думи), хем отстрелва по един войник на нота. Разбира се, египтяните, бидейки по-богатата от двете враждуващи нации, са лоши капиталисти, облечени като от 19-ти век, които експлоатират детския труд на група етиопчета, сглобяващи…кабели? Лаптопи? Айфони? Докато на заден план виси плакат: „Хайде да направим още пари“. И най-голямото режисьорско престъпление към „Аида“: Верди е написал няколко чудесни дуета между двамата влюбени Радамес и Аида. Дуети, в които двамата герои изливат всичките си съкровени чувства и тайни, включително на прага на смъртта. Жалко, че в тази версия на операта всеки път, когато Марина Ребека и Юсуф Ейвазов имат общи сцени, „иновативният“ режисьор е решил да ги раздели на поне 2 метра един от друг. Най-забавното в случая е, че целият този кич а ла Евровизия, замислен явно като критика на лошия капитализъм, е щедро финансиран от главния спонсор на операта – БМВ. Оценка: 5/10 (само заради труда на певците и музикантите; иначе обективно оценката трябва да е по-ниска).
На 16 ноември имах удоволствието да чуя „Годишните времена“ на Вивалди и Пиацола в изпълнение на Васко Ешкенази и Софийска филхармония. С изключение на някакъв дребен проблем в началото (за съжаление на най-известната част – Allegro от „Пролет“), концертът беше великолепен. Ако трябва да препоръчам само една културна институция у нас, която да посетите, то всеки път ще избирам Софийска филхармония. Безотказно. Оценка: 9/10.
Завърших годината с концерта на Брайън Адамс в Арена „София“ на 8 декември. Отново ще съм откровена – отидох, защото това беше подарък за близък мой човек. За да не се правя на много изискана – и аз, като вероятно повечето от вас, съм израстнала с музиката на Брайън Адамс и тя продължава да ми харесва, но в този етап на живота ми не е изпълнител, на чийто концерт бих се чувствала длъжна да отида на всяка цена. Обективно погледнато обаче участието му в София беше добро. Оценка: 7/10. Използвам случая да вметна, че е крайно време да се помисли за модерна концертна зала в София, която не е замислена като спортна арена или сграда за пленуми на ЦК на БКП. Заради една малка подробност, наречена АКУСТИКА.
Тази година не успях да публикувам почти нищо в блога. Ще работя това да се промени през 2024 г. От друга страна, най-сетне се престраших и стартирах канал в YouTube, който има за цел да допълва тематично блога ми. Да, факт е, че сколасах да пусна само едно видео. И по това ще работя през 2024 г. Но пък това единствено видео ми уреди първото ми медийно участие – по радио „Фокус“ (е, и фактът, че журналистката ми е бивша колежка :)) Уверявам ви, че имам много идеи, които нямам търпение да споделя с вас. А вие, за да ме подкрепите, може да последвате в останалите ми платформи: Фейсбук, Инстаграм, YouTube.
Накрая искам да завърша с любимото си YouTube откритие за 2023-та – каналът на момчетата от TwoSetViolin. Не знам как за 10 години, откакто Брет и Еди пускат забавни, но и образователни видеа на тема класическа музика, богът на алгоритмите се сети да ми ги препоръча чак сега. Това е най-свежото съдържание в платформата за видео споделяне, на което съм попадала въобще. Ако сте фенове на класическата музика (или пък искате да знаете повече) и говорите английски, непременно посетете и се абонирайте за канала.
Това беше, приятели. Моят обзор за 2023 г. Накрая просто искам да ви пожелая здраве и по-малко новини за конфликти през 2024 г.