„Кралицата“ – това име носеше първият гастрол у нас на извън всякакво съмнение една от най-великите оперни певици в момента – мецосопраното Джойс ДиДонато.
„Кралицата“…Колко добре подбрано наистина.
Ако не сте присъствали в зала „България“ на 31 май 2025 г., то със съжаление трябва да ви съобщя, че ще изпуснали един от най-прекрасните концерти у нас в последните години и може би културното събитие на годината.
Не обичам да пиша биографични сводки, намирам ги за твърде клиширани, особено във време, в което подобна информация е буквално на един клик разстояние. Мисля, че е достатъчно да се отбележи, че няма престижна сцена, която американската певица да не е покорила, както и награда, която да не е спечелила.
Ако досега не сте знаели коя е Джой ДиДонато и бързо я проверите в интернет – може би ще останете изненадани от видяното. Тя определено не се вписва в общоприетата представа за оперна певица. Различността й далеч не се простира само до късата прическа – и доказателство за това е програмата, с която се представи в София.
Да започнем от там, че концертът беше под съпровод единствено на пиано, а не на цял оркестър. Разбира се, вероятно причината за това са договорките с българските организатори (продуцентската компания на Соня Йончева SY11 Events). При всички случаи подобен формат е нож с две остриета. От една страна, при акомпанимент само на пиано няма нужда да се тревожиш дали гласът ти ще „пробие“ цял симфоничен оркестър; от друга страна, такъв интимен рецитал може много бързо да почне да доскучава, когато нямаш оркестър зад себе си, който да поддържа интереса благодарение на цветовете на отделните инструменти.
На второ място идва изборът на програма. Която беше всичко друго, но не и клише – песни (в класическата музика има такъв жанр, под който обикновено се има предвид творби за класически трениран глас, често под съпровода на пиано, които не са част от опера) от Дебюси, Алма и Густав Малер, както и кантатата на Хайдн „Ариадна в Наксос“.
Ще бъда откровена – колкото и да обичам доказаните стандарти като Пучини, Верди, Бизе и белкантовия репертоар (наред с много други, разбира се), ако сте били на повече от 2 оперни гали в живота си, „O mio babbino caro“ и „Brindisi“ малко почват да омръзват. Затова искрено приветствам смели и нестандартни решения като тези на Джойс ДиДонато, защото е прекрасно, когато артистът освен да забавлява и докосва, се старае и да образова публиката си.
Всички произведения бяха обединени от общата тема на вечерта: любовта – както обясни самата певица, с което встъпление, както и с произнесения почти без акцент поздрав „Добър вечер, София!“ ледовете бързо бяха счупени.
(Отварям скоба, за да кажа, че с тоалета, избран за първата част на рецитала, Джойс ДиДонато изглеждаше така, както винаги съм си представяла, че изглежда древногръцката богиня Хера. Много величествена и различна 😊)
Концертът започна с цикъла „Песни от Билитис“ на Клод Дебюси – творби по сафическата поезия на френския поет Пиер Люис; „чувствената“ страна на любовта, за да премине през напълно непознатото за мен музикално творчество на Алма Малер – безкрайно интересна дама, позната най-вече като съпруга на великия композитор Густав Малер (а след това партньорка на художника Оскар Кокошка, преди отново да мине под венчило с основателя на архитектурното движение Баухаус Валтер Гропиус, а след това – с писателя Франц Верфел). Трябва да призная, че в музикално отношение това беше най-малко отличаващата се част от концерта, но се радвам, че ДиДонато е решила да я включи, защото не са много възможностите да се чуят на живо произведения, създадени от дами-композитори.
Програмат преди антракта завърши с кантата „Ариадна в Наксос“ от Йозеф Хайдн, която за разлика от предишните 2 цикъла носеше доста драматичен заряд, особено към края на близо 20-минутното произведение.
А след антракта чухме цикъла Rückert-Lieder на Густав Малер – който е моят личен фаворит от избрания репертоар за вечерта.
Непълната програма, раздадена на зрителите
Както вече сте се досетили, една такава програма е изключително разнообразна като стил, епоха, настроение и от тази гледна точка представлява интересно предизвикателство, но и чудесна възможност за проява на различните страни на гласа на един оперен певец…стига той/тя да имат такива 😉 Тук е моментът, в който може би е редно все пак да дам вече оценка за изпълнението. Трудна задача. Как се оценява нещо, което е било на практика съвършено? Как да напиша 2 абзаца критика върху пеенето на Джойс ДиДонато, след като тя беше абсолютно безкромпромисна във всяка една секунда от близо 2-часовия рецитал?
По-важно от всички тези неща за мен обаче е страхотният усет за стил, който тези различни музикални епохи носят, и невероятният вкус по отношение на демонстрирането им. Програмата включваше творби на френски, немски, италиански и английски, но няма нужда да разбирате тези езици, за да усетите какво пресъздават песните – защото артистичността на мис ДиДонато е от такава класа, че може да ви отнесе наистина нейде из Гърция, при Ариадна с разбитото от Тезей сърце, и напълно да забравите, че сте в иначе плачещата за ремонт зала „България“ (но това е друга тема).
Вечерта завърши не с един, не с 2, а с цели 4 биса (да, мили колеги, 4, а не пет): прочутата „Хабанера“ от Кармен, вероятно най-известната оперна роля за мецосопран. Роля, в която до тази вечер не можех да си представя някой да е по-велик от Елина Гаранча. Е, вече мога. Следващият беше закачка с много колеги в зала „България“ на Джойс ДиДонато – настоящи и бъдещи оперни певци, с песента “Caro mio ben” (очевидно част от някакъв вътрешноведомствен певчески хумор), придружена от весела, но истинска история за трудния и дълъг път на младия артист към сцената. Последва джазовото I Love a Piano, за да завършим вечерта с една от най-красивите песни изобщо – Over the Rainbow от „Магьосникът от Оз“ в чест на родния щат на ДиДонато Канзас. *
Малко грозни кадри от аплодисментите преди последния бис 🙂
Бих искала набързо да похваля и пианиста Крейг Тери. Работата на корепетитора (пианиста, съпровождащ певеца) е различна от тази на солиращия музикан и доста често е подценявана. Освен жизненоважния акомпанимент, корпетиторът участва активно в избора на програма, в подготовката на певеца, в интерпретацията на музиката. Също както и Джойд ДиДонато, и Крей Тери демонстрира страхотен вкус и усет към стила на дадения композитор, имаше много топъл, поетичен тон, което не е лесно за постигане на пианото.
Най-важното, струва ми се, в цялата вечер е страхотното настроение, с което ни заредиха Джойс ДиДонато и Крейг Тери, прекрасната приятелска топла атмосфера, която те съзадоха за публиката в София: без фалш, без пудра въпреки официалните тоалети; с една много непосредтвена комуникация, без да е твърде фамилиарна. Това е концерт, който показа каква трябва да е класическата музика и всъщност къде се крие нейната голяма сила – споделяне на радост, без бариери, без излишна помпозност и без нужда от специални ефекти.
Благодарности към компанията на Соня Йончева SY11, която организира това (и не само) музикално събитие. Ще си позволя само 2 дребни организационни критики: моля, помислете за по-адекватна програма следващия път (дори да е срещу символично заплащане), защото тази не отразяваше целия репертоар. И второ – в социалните мрежи след концерта видях, че много хора са получили автограф от Джойс ДиДонато – това никъде не беше обявено и е жалко, защото много повече зрители вероятно биха се възползвали от такава възможнот. Аз например със сигурност бих.
Накрая нещо, което няма общо с концерта: мили колеги, оценявам това, че трябва да пуснете материал бързо след събитието, но е хубаво да не си измисляме факти в името на някаква криворазбрана мания за художественост в журналистическия текст. Концертът никога не е бил планиран да бъде „40 минути, пък продължи над 2 часа“ и това лесно може да се провери най-малкото заради факта, че Facebook събитието беше обявено то 19:30 до 21:00 (факт, продължи до 21:30). Да не говорим, че аз поне никога не съм била на 40-минутен концерт, особено пък в зала „България“. И бисовете бяха 4, не 5. И хайде, ако може, да спрем с тия намеци как ние бяхме такава велика публика, че си изпросихме 4 биса като нещо супер непланирано, защото първо: огромният брой или пълната липса на бисове не е индикация за успеха на един концерт и ако един артист избере да не свири/пее на бис, това не е признак на неуважение или разочарование от местната публика. И второ – бисовете, както и официалната програма, се уговарят предварително, защото нито оркестърът, нито акомпаниращият пианист (в случай, че концертът е камерен), не са музикален джубокс да изпълняват музикални желания от въздуха.
Оценка: 10/10
*Канзас е родният щат на малката Дороти, главната героиня в „Магьосникът от Оз“.